Конкурс Промени света 2021
Божидара Михалева
Птичи полет в бъдещето
Разказвали са ми толкова много истории за света, такъв какъвто е бил преди. Винаги слушах и не вярвах. Ами още е така. В момента отново летя и наблюдавам всичко около мен. Не мога да си представя това, за което толкова са ми говорили. Някак ми се струва нереално.
Вятърът днес не е много силен, но все пак е трудно за една, скоро научила се птица да лети, да се бори с теченията. Честно казано ми харесва пернатият живот. Усещаш свобода, която не знам дали онези същества, които не могат да летят, а вместо това вървят само на два крака усещат. Странни са ми, но са добри. Наистина са добри, въпреки че дядо ми твърди друго.
Хладният бриз става малко по-силен. Усещам го по цялото си телце, но продължавам да летя.
Може би минава вече час, но има толкова много места, които искам да видя. Сменям посоката. Летя директно надолу. Зелените петна, които виждам от високо започват да стават точици и то все по-ясни. Гори! Доближавам се достатъчно и кацам на едно младо клонче, което се разклаща. Гледам всичко около мен. Огромен свят. Твърде голям за едно малко птиче като мен. Предците ми разказвали как преди много години нищо не е изглеждало така. Дърветата са се сечели масово и може би краят е щял да дойде, но тогава светът се обединил в обща кауза. Започнало огромното залесяване на празните райони. А силните държави дори помогнали на по-бедните със средства. Не звучи ли наистина толкова хубаво. Като едно голямо семейство. Например ние птиците винаги си помагаме и работим в екип. И както казва дядо , , След милион години пак ще е така! “. Доколкото са ми разказвали, когато са засадили зелените гори, за броени седмици въздухът на планетата ни се е подобрил. Аз не мога да си представя различен въздух от този в момента, но баба ми е казвала, че дори е било трудно за нас птиците да летим. Много от моите роднини са загинали, заради хората и това, което са правели.
Обаче моето пътешествие трябва да продължи. Разпервам крилете си и попитам отново нагоре към белите пухкави облаци. Когато ние птиците летим, сякаш се сливаме с всичко около нас.
Летя от около два часа, но искам да го видя. Другите птици го наричат , , безкрайността“, но аз мисля, че безкраят не съществува.
Соленият бриз настоятелно се блъска в мен. Време е за моята почивка. Поглеждам надолу, но вместо цялата онази зеленина, която зърнах последно, аз виждам само и единствено... Синьо. Синьо и още синьо. Бяха прави. Наистина сякаш това е безкраят. Бавно се спускам към водата. Късите ми крачка докосват нежно студената вода. Толкова е чиста. Виждам плуващите рибки и прозрачните медузи. Зелени водорасли зеленеят дълбоко на дъното. Доколкото знам и синята , , безкрайност“ преди не е била такава. Имало е толкова много боклук. , , Безкрайността“ е била изпълнена с пластмаса. Морските видове са започнали да умират, а много от птиците също. Всичко звучи толкова трагично. Пред мен стои един коренно различен свят. Знам че тогава на двукраките същества им се е наложило да се откажат от много пластмасови продукти и да ги заменят с нещо рециклируемо. А това е довело до по-малко търсене. Следователно предлагането на пластмаса се е свело до минимум. Явно благодарение на това малко решение в момента синята , , безкрайност“ е толкова чиста. Дядо също ми е казвал, че все още по дъното могат да се срещнат сламки, бутилки и опаковки, но без болезнени следи нямало успех. Хората са си взели урок и това са само и единствено напомняния, за това какво ще стане, ако отново повторят старите грешки.
Впрягам последните си сили, с надеждата да стигна отново до суша. Крилата ми са твърде изморени. Никога досега не съм летял толкова много. Има само още едно нещо което искам да видя.
Слънцето бавно започва да се спуска към линията на хоризонта. Точно в правилния момент. Пред мен отново се появяват познатите низини. Няма толкова дървета като в горите, но вместо тях няма как да не забележа всички животни. Свободно разхождащи се кравички, коне, та дори виждам и една овца. Малкото ми птиче сърчице се пълни с огромно неописуемо щастие. Радост, която досега не ме беше обземала. Чувствам, че работата ми вече е завършена. Открих и животните и се уверих, че хората наистина са се загрижили за тяхното здраве и свобода. Толкова по-хубаво е да гледаш свободни животни, отколкото такива в клетки, живеещи живот, който винаги приключва... С убийството им. Дори са намалили консумацията на животинско месо и са се погрижили за изчезването на бракониерите. Дядо ми е разказвал, че ако това масово избиване на животни е продължавало, то много видове в момента нямаше да съществуват. Двукраките същества са разбрали, че могат да водят нормален и пълноценен живот без да зависят толкова много от животните. Те могат и без тяхната кожа, и дори без тяхното месо. Със сигурност не казвам, че напълно са спрели да бъдат зависими от нас, но аз виждам тези първи техни крачки и ги оценявам.
Умората ме побеждава. Спускам се към равните низини и се доближавам до една от кафявите крави. За едно малко птиче като мен тя е огромна. Има два рога. Кацам на единия и най-накрая усещам облекчение. Не само от умората. А и от всичко, което ме заобикаля. Двукраките са започнали да работят в отбор. Не срещу нашия малък голям свят, а с и за него. Това е всичко, което може да иска едно малко незначително птиче.
* * *
