Проблемът Северна Ирландия

 

Учудващо голям и сложен проблем стана за „голямата“ политика проблема на границите на Северна Ирландия след Брекзит.

А истинският проблем е полуколониалното положение на Северна Ирландия, независимо от Брекзит. За един здравомислящ човек, това положение е абсурдно, неприемливо, но кой знае как и защо днес в цяла свободна и демократична Европа, и в резултат на това на практика по целия свят приемат това положение за „даденост“, без нищо скандално.

А много лесно би било да се разбере същността на проблема с един пример: какво би било – особено за свободния свят и преди всичко за Южна Корея, ако Китай „приеме в лоното си“ Северна Корея?

В Северна и в „Южна“ Ирландия живеят ирландци. Някои (не е трудно да се идентифицират кои) направиха така, че няколко хиляди ирландци от един цвят да не могат да понасят ирландците от дргия цвят, и обратно. Два пъти по няколко хиляди фанатици, екстремисти. Традициите обаче наистина са силно и трайно явление. Единство не се постига насила. Може би наистина за всички ще е по-добре Северна и Южна Ирландия да си запази своите традиции, своите различия. Но защо не под един общ – федерален – покрив?

Да живее Ирландската федерация, с два, Северен е Южен кантон. Но все пак: един народ, един – общ – покрив. Британия би трябвало най-после да се освободи от имперските си колониалистически рефлекси и сама да покаже изход на Северна Ирландия и не да се вкопчва в една територия, която не е нейна.

Европа също трябва да се събуди и да погледне „политически коректно“ на нетърпимото сегашно положение. Политически коректното й отношение много би тежало във везните.

 

* * *

Пакт за демократичен поврат

 

България е в критично положение, а изгледите за близкото й бъдеще са още по-обезпокояващи. Реална е опасността от истинска национална катастрофа. В сегашния сложен и глобализиран свят може да разчитаме  на една повече или по-малко дискретна намеса от страна на Европейския Съюз и НАТО за да избегнем пълния хаос и упадък, но и това безспорно би било една своеобразна форма на национална катастрофа.

Единственият изход от задънената улица, единственото национално спасение би било един Пакт за Демократичен Поврат и неговото успешно прилагане.

Съществената част на Пакта трябва да съдържа договорка за реформирането на политическата система, главно в две решаващи точки.

Първо въвеждането на прякото избиране на министър-председателя. Това ще предотвратява за вбъдъще две фатални, катастрофални неща: неспособността парламента да избере министър-председател и – чрез ограничаването на възможността за преизбиране – изключването на безкрайното управление на една личност.

Втората точка на реформата е промяната на концепцията за Народно събрание и механизмът на неговото избиране. Освобождаването на парламента от правото и задължението да избера министър-председател е само първа крачка към превръщането му в истински и ефикасен изразител на народната воля. Цел трябва да бъде народните представители да са суверенни и подготвени лица от типа народен трибун и това трябва да намери израз в ред закони. Избирането им най-целесъобразно би трябвало да става по една нова плуралистична мажоритарна система: в един избирателен окръг да се смятат избрани двамата кандидати получили най-много (и достатъчно) гласове.

В интерес на демократичния и стабилен характер на политическата ни система би било целесъобразно изборите да се провеждат винаги в определен ден (например в последната неделя на октомври).

Другата част на Пакта би трябвало да урежда преходните разпоредби, необходими за осъществяването на политическата реформа. Необходимо би била договореност новото Народно събрание да избере за министър-председател специалист, предложен от партията с най-много представители, който да е задължен да състави правителство от специалисти, предложени пропорционално от партиите в парламента.

Ако Народното събрание до определен срок (най-приемливо:  една година) не успее да приеме пакета от закони, необходими за реализирането на договорената реформа, референдум трябва да избере от двата или трите най-поддържани проекта за такъв пакет.

Призоваваме всички отговорни за съдбата на страната ни граждани да гласуват само за такива кандидати, които поддържат приемането на Пакта, а ако няма таки, да бойкотират избора на 11 юли.

 

* * *

За корпоративния данък

 

Вчера (5 юни 2021) всички медии – една от друга по-погрешно – разтръбиха „историческото“ решение на финансовите министри на Г-7 за „въвеждането“ на „глобален“ данък от 15% върху печалбата на стопанските организации („корпорациите“).

Да оставим настрана десетките вестникарски грешки и глупости, и да погледнем по-отблизо същността на намерението.

На пръв поглед някой може да помисли, че става дума за по0голяма справедливост, за насочване на финансови ресурси (постъпленията от данъците) натам, където трябва. Както казал поетично британският финансов министър: правите пари на правите корпорации да идат на правите места. Точно тук е въпросът: дали правите пари ще идат на правите места.

За съжаление съвсем очевидно е, че тук и дума не става за истинска справедливост, а чисто и просто страните от Г-7 (т. е. в общи линии най-богатите държави на този несправедлив свят) в студената сянка на невъобразимите им суверенни дългове не искат (не могат?) повече галантно да се отказват от онези огромни суми, които „правите“ корпорации „спестяват“ в разни данъчни райове.

Тъй че всъщност нещата седят така: ако се сбъднат мечтите на 7-те финансови министри, най-богатите ще станат още по-богати.

А бедните?

Движението на Света в промяна (ДСП) от години се застъпва за една наистина справедлива система за корпоративен данък. Нейната същност не е глобалното фиксиране на процента (той вероятно трябва да бъде изчисляван по определени стопански показатели), а в принципа, че общият (глобалният) резултат на всяка международна фирма трябва да бъде разпределян между засегнатите държави според броя на работниците на дадената фирма в различните държави.

Да вземем един пример с една фиктивна американска фирма Супергигант. За нея работят хиляда души в САЩ, сто души в Ирландия и 20 хиляди в Китай. Сега фирмата има един милиард резултат, разпределен – неслучайно – така:

- американски филиал: 80 милиона

- ирландски филиал: 900 милиона,

- китайски филиал: 20 милиона.

Може да се прецени, колко данъчни приходи имат засегнатите страни и колко е „спестеният“ данък.

Какво ще се промени, ко и в трите страни корпоративният данък е еднакъв? Вероятно Супергигант ще ликвидера ирландския си филиал и 98% от печалбата му ще бъде „реализирана“ в Америка.

Какво ще се получи, ако се приеме предложението на ДСП? Тогава ще е напълно безразлично Супергигант къде алокира печалбата си, Китай ще получи 95% от корпоративния данък. Не малка разлика. Чисто и просто една малка победа на справедливостта.

Тази концепция не е родена за да облагодетелства Китай – а всички страни, където освен финансисти, политици и адвокати има и работници.

 

* * *

 

Крайната тайна

 

Два призрака бродят в свободния свят, призракът на либералната и призракът на консервативната демокрация. Борбата им е гигантска и безпощадна, докато основният им девиз е един и същ: демокрацията. И още нещо общо: див антикомунизъм.

Но може ли да има демокрация, тоест народовластие, при което социалистическите идеали да бъдат отричани и преследвани?

Разумният честен човек не може да отговори друго, освен че социалистическите идеали са идеалите на народа: отговорност, справедливост, солидарност. Тази проста истина се фалшифицира от консервативната и либералната демокрация, тъй като нито една от тях не е движение на народа.

Историческата борба за освобождението на човека от оковите на робството и експлоатацията винаги е била тежко изпитание. След много утопични планове, работническото движение се ангажира с програма, провъзгласена за научна, следствието на която доведе до партийна диктатура, наречена пролетарска диктатура, а не до истинско народовластие, до една истинска народна демокрация. Така от историческа гледна точка голяма част от социалистическия експеримент се е провали, оставяйки смесено, все още необработено наследство. В същото време продължават няколко социалистически опита, а рядко започват или се опитват да започнат нови (в САЩ например), но и тук се сблъскваме и с смущаващо разнопосочни резултати.

Докато Китай, най-голямата сила на бъдещето, пази своята социалистическа система, би било нелепо да се говори за исторически крах на социализма, но разпадането на Съветския съюз и съюзническия му лагер е категорично предупреждение за човечеството, че все още е далеч неговото спасение. А който междувременно се радва на падането на Руската революция, чисто и просто се радва на провала на човечеството.

Днес всеки разумен честен човек има една задача: да открие причините за неуспеха на социалистическите опити досега, да посочи правилния път към Ханаан, който никога не е бил обещаван на народите, но им се дължи. По-точно и с по-малко патос: задача за всички ни е да бъдем част от тази духовна революция и неин воин. В крайна сметка не трябва да е задължение на всеки да сам да открие причините на историческите ни проблеми и търсения път. Но върховно морално задължение на всеки е да участва в тази духовна революция с разум и сърце.

Важно е да се знае, че големият обрат е близо, тъй като ключови елементи вече са казани. Основният недостатък в „научната“ програма на социализма също може да бъде ясно очертан. Трагично е това наследство, оставено от Маркс, пряката последица от което е обществената собственост върху средствата за производство. Тази цел се е родила с благочестивото желание да спасим човешкия труд от капиталистическото отчуждение, като всъщност го запечатва. Защото в крайна сметка именно в марксисткия държавен социализъм работникът не може да придобие собствени средства за производство, а не в капитализма. Ключът към цялото погрешно марксистко учение е абсурдната теория за добавената стойност, според която добавената стойност се създава единствено от труда, е негов резултат и негова заслуга. Ако това беше така, щеше да бъде неразбираема всяка стопанска загуба или фалит, още по-малко печалбата на една фабрика – каквито скоро ще видим, използваща изключително роботи. Този марксистки възглед е също толкова погрешен, колкото и позицията на капитала: „печалбата е мой резултат, моя заслуга, и чисто и просто си е моя и точка“.

Истината е, че резултатът на предприятието е постижение, което се дължи в различна степен на вложения жив труд (работници), мъртвия труд (капитал), управление (ръководители), знание (инженери, професионалисти, консултанти), иновациите (изобретатели), социално-икономически-правно-политически околна среда, потребители, случайностите от всякакъв характер. Този факт е от първостепенно значение и в същото време насочващо: печалбата трябва да бъде разпределена справедливо.

Направени са две важни стъпки към по-справедливо разпределение на печалбата: от една страна, управлението и от време на време знанията и иновациите вече се примират от печалбата, а и държавата си взема своя скромен пай, което е все пак трансформиране в обществен доход на няколко процента от печалбата. Само дето са толкова много работниците – цял един народ...

Истинският проблем не е, че работят много работници. Истинският проблем е, че те, истинския народ, не са в състояние да разпознаят и отстояват достатъчно своите интереси, а се люшкат ту насам консерваторите, ту натам съм либералите, подлъгани от празни обещания, а междувременно бедните стават още по-бедни, богатите още по-богати.

Защо е така? Защо хората все още са толкова безпомощни, манипулирани и експлоатирани? Това е положението на народа сега. Консерватори и либерали могат да се сбият за ключа на държавната хазна, но въпреки това те са решителни съюзници в една обща задача: да не допуснат народът да има собствена политическа власт. Само това липсва, покрай либералната и консервативната демокрация, на сцената да излезе и народна демокрация.

За щастие на консервативната и либералната демокрация, все още никой не е измислил формулата за народната демокрация. Това все още е тайната на историята. Междувременно по всичко изглежда, че ако не разкрием тази крайна тайна, цялата наша горчива история на човечеството може наистина да завърши най-неблагодарно.

 

Променящо се световно движение

 

 * * *

Годишно увеличение на пенсиите – как?

 

Отново е наред въпросът с колко и по какви принципи да бъдат увеличени трагично ниските пенсии в България.

Сега се борят главно две предложения: според едното ниските пенсии трябва да се увеличат с по-голям, според другото всички пенсии трябва де се увеличат с един и същ единен процент.

Първото предложение е напълно разбираемо, защото подобрява позициите на тези, които живеят дълбоко под прага на бедността. В същото време тази корекция трябва да се гледа като спешна актуална задача от социална гледна точка, а не като принципен елемент на една нормална система за поддържането на пенсиите в една нормална страна.

Макар и да сме още далеч от статута на нормална страна, положителна стъпка би било да въведем един друг 0 принципен и постоянен – елемент в ежегодната корекция на пенсиите.

Движението на Света в промяна предлага пенсиите на най-възрастните пенсионери, примерно на тези, които са навършили 75 години, да бъдат увеличаване с по-голям процент, пропорционална на възрастта им. Разумна мярка може да бъде 10% увеличение на процента за всяка година над определената ввъзраст. Т. е. ако общото увеличение е 8%, един 76 годишен пенсионер да получи увеличение от 8,8%, а този на 85 години – 16%!

Има едно тъжно обстоятелство: броят на лицата, които биха били облагодетелствани от такава мярка е толкова малък, че би било срамно да се страхуваме за положението на държавния бюджет.

С този елемент в годишната корекция на пенсиите две неща постигаме (макар и в скромна мярка): признаваме, че животът не един възрастен човек става от година на година по-труден, от друга страна това е минимална компенсация за акумулиращите се от все по-дълъг период несправедливости, които са вечен и неизбежен спътник на хората.

* * *

Отворено писмо

 

До българската общественост

Скъпи сънародници!

Навлизаме в една невиждана криза, без да го осъзнаваме ясно, но от ден на ден по-болезнено го усещаме.

И това се отразява на всичко, може би най-зрелищно на политическото положение в страната.

Ключов въпрос стана задачата за конституционно реформа.

Трябва безспорно да си признаем, че сега няма шанс политическите сили да стигнат до съгласие за една конституционна реформа, а и до следващите редовни избори няма достатъчно време за една полезна и плодотворна дискусия по тази тема.

И все пак, заплахата е толкова голяма, че подобна дискусия не бива да се отлага.

Но кому е нужна нова безцелна и безбрежна дискусия. В спорове и свади сме затънали до гуша?

Смея да предлагам такава дискусия, защото мога да предложа материал за големи решения по големи въпроси.

А истинските въпроси, които трябва смислено да обсъдим, са големи, кардинални, съдбоносни. Затова те могат да се наричат конституционни, без да формализираме практическите задачи. Което може да бъде решено без конституционна реформа, нека бъде решено със закон.

Важното е да направим крачка напред, а самата конституционно реформа не е самоцел.

Повтарям: проблемите ни са фундаментални, съдбоносни:

- мир в страната и в света,

- справедливост,

- сигурност,

- здраве, знания, култура за всички

- демокрация.

По принципите в най-общ израз сравнително лесно се намира съгласие, макар че религиозният и политически фанатизъм, национализмът, омразата и подобни фантоми на миналото и тук рушат, що могат.

Най-трудното е да намерим конкретен път за решаването на проблемите. Всеки прави декларации за повече демокрация справедливост, прозрачност, върховенство на правото, срещу корупцията, но освен декларации и нови декларации не чуваме нищо.

Трябва да отворим изворите на обществената иновация. Сто революции ни трябват, но за тях трябват не лозунги, а конкретни и реални решения.

Текстът на изработения от мет проект на конституция за една модерна държава е един скромен пример, как би трябвало да работи обществената иновация.

Скъпи съграждани!

Призовавам ви да измислим заедно една по-хубава България.

Нека първият срок на това общо мислене да е до следните избори.

На тях може да се постигне един скромен напредък, но борбата ще трае десетилетия – ако ни се усмихне щастието и най-лошият сценарий ни се размине.

Избор нямаме.

Вярвай в бъдещето, вярвай в човека и се бори!

 

Тодор Симеонов

 

* * *